Васил Левски

горе

   Роден в Карлово в семейството на Иван Кунчев Иванов, известен карловски майстор-бояджия от "попския род Кунчеви", и на Гина Василева Караиванова, от рода на Кара Иван Тинков (Христов) Тахчиев, прочутият карловски майстор на чешми и калдъръми. Има две сестри - Ана (Яна) и Марийка, и двама братя - Христо и Петър. Васил учи в Карловско взаимно училище и след това - в класното училище в Стара Загора. През 1851г. баща му, след постепенно загубване на зрението си, умира от мозъчен кръвоизлив. Почива и най-малкото дете в семейството. За прехраната на дома се грижат тримата сина. Става монах през 1858 г. и приема името Игнатий. През 1861 г. той става дякон. Взема участие в Първата българска легия на Раковски в Белград през 1862 г. Тук получава името си Левски, след като направил "лъвски" скок по време на военни упражнения. 1864 г. - 1866 г. учителства във Войнягово, Карловско, а в периода 1866 г. - 1867 г. в Еникьой, Добруджа. 1867 г. става знаменосец на четата на Панайот Хитов. Участвува във Втората легия на Раковски в Белград. Прави опити да създаде независима комитетска мрежа в България. Получава подкрепа единствено от Българското общество и започва първата си обиколка из страната на 11 декември 1868 г., след която се връща в Румъния и стои два месеца там. Постепенно започва да изгражда мрежата от революционни комитети. Участвува в образуването на БРЦК, заедно с Каравелов. 1872г. Димитър Общи организира обир на турската поща в прохода Арабаконак. След залавянето на участниците започва провала в организацията. Предателство води до арестуването му. 19 февр. 1873 г. Левски е осъден на смърт чрез обесване и присъдата е изпълнена.

горе

   Роден в Сопот в семейството на търговец. Учението му започнало в родния град, след това в Калофер, Пловдив, Олтенца (Румъния). Не след дълго заминал за Браила, където се свързал с български революционери. Запознал се с Любен Каравелов и Христо Ботев. През 1875г. се включил в дейността на Сопотския революционен комитет. След Априлското въстание от 1876г. се върнал в Румъния. След обявяването на Руско-турската освободителна война се завърнал в родината заедно с руските войски и година работил като чиновник в канцелариите на свищовския и русенския губернатор. През март 1879г. станал председател на Берковския окръжен съд. След това се установил в Пловдив (1880г.) и се отдал на обществено-политическа и културна дейност. Там се включил в редактирането на в. "Народний глас" (1879-1885), чрез който водил открита борба против княз Александър I Батенберг след суспендирането на конституцията в България. Русофил, Вазов не одобрил извършения през 1886 контрапреврат и емигрирал в Цариград, а след това и в Одеса, където останал в продължение на две години. През лятото на 1889 се завърнал в България и се установил в София. През 1894 Вазов се включил в редовете на Народната партия и бил избран за депутат в VIII Обикновено народно събрание (1894) и в  IX Обикновено народно събрание (1896). От август 1897 до януари 1899 Вазов бил министър на просвещението в правителството на Стоилов. След неговото падане се оттеглил от активно участие в политическия живот и до края на жизнения си път се занимавал само с литературна дейност. Оставил огромно литературно наследство: романите "Под игото" и "Нова земя", стихосбирките "Пряпорец и гусла", "Тъгите на България", "Избавление", "Епопея на забравените" и "Сливница", повестта "Немили-недраги", разкази, пътеписи, както и произведения в много други жанрове.

Паисий Хилендарски

горе

    Един от първите народни будители. На Паисий принадлежи заслугата за духовното възпламеняване на Българското възраждане и полагането на основите на новата българска литература. За родно място повечето от неговите биографи сочат Банско. Светското му име вероятно е Пенко или Петър. Роден е в семейството на търговеца Михаил Хадживълчев. Сам посочва, че няма системно образование. През 1745 Паисий заминал за Света гора (Атон) и се установил при своя брат Лаврентий в Хилендарския манастир. Тук приел монашество и като таксидиот (монах, който пътува с поръката да събира помощи за манастир, или да кани поклонници) обикалял села и градове, за да събира помощи за манастира. Макар и да нямал високо образование, той отрано проявявал интерес към миналото на своя народ и това го подтикнало към написването на история. Друга съществена причина, за да се залови за тази своя идея, било и крайно тежкото положение на поробеното българско население, а така също и презрителното отношение на гръцкото духовенство в Атон към него и българския му произход. В продължение на 2 г. той упорито издирвал сведения из атонските манастири, из различни краища на българските земи по време на своите обиколки и дори по немските владения. През 1761 бил изпратен по работа на манастира в Сремски Карловци. Тук използвал престоя си, за да се запознае с някои съчинения в руски превод. След завръщането си в Света гора Паисий се преместил в Зографския манастир и макар да бил с разклатено здраве, успял да завърши своя труд “История славяноболгарска за народа и за българските царе и светци и за всички деяния и минало български” (1762). След това сам тръгнал да я разпространява между по-будните и просветени българи. Последното сигурно известие за него е от 1765, когато се срещнал с поп Стойко Владиславов (по-късно наречен Софроний Врачански). “История славянобългарска” няма характер на научно и критическо изследване на миналото на българския народ. Това обаче не намалява ни най-малко нейното огромно значение. Паисий интуитивно намира най-силното средство за пробуждане - историята, той я използва, за да извика за нов живот прекъсналия връзката с миналото български народ и така да отговори на нуждите на новата епоха. “История славянобългарска” е първото произведение на новата българска литерарура и историография. Целта на нейния автор е не само да даде знания за родната история, но чрез тях да вдъхне на българите национално самочувствие и да разпали у тях национално самосъзнание. С пламенни слова Паисий зове българския народ към национално пробуждане и отправя гневни укори към онези наши сънародници, които са се отрекли от своя род и език. Като разказва за миналото на българския народ, Паисий акцентира върху онези моменти от неговата история, в които българската държава е изживявала своята мощ. Това е направено с цел да въодушеви своите читатели и да им подскаже необходимостта от възстановяването й. Написана на достъпен и за обикновените орачи и копачи език, неговата история била четена с голям жар и се преписвала по всички кътчета на българските земи. И така, без да призовава пряко към революционна борба, Паисий всъщност повдига въпроса за извоюване на националната независимост на българския народ. Заедно с това той зове и към премахване на гръцкото църковно и просветно влияние и по такъв начин се явява и първият радетел за църковна независимост и просветна свобода. Само няколко десетилетия след смъртта на Паисий неговото дело дало своите плодове: в българските земи се зародило просветно и църковно движение, а малко по-късно започнала и борбата за извоюване на политическата независимост.

Христо Ботев

горе